''РАДОЛОВКА'' Украина Запорожской Приморского

ИСТОРИЯ БОЛГАР ПЕРЕСЕЛЕНЦЕВ

ИСТОРИЯ БОЛГАР ПЕРЕСЕЛЕНЦЕВ



История на българите Константин Иречек ПРИТУРКА Жилища и брой на българите Българските жилища обхващат старите области Мизия, Тракия и Македония или според последната турска терминология вилаетите: Дунавски, Одрински, Солунски и Битолски, освен това и част от Бесарабия. Те заемат значи изцяло една територия приблизително от 4000 кв. мили. Граничната линия на областта, населена с говорещи български език, съвпада на север с Долния Дунав — от устията му до Видин; оттам минава по сухо към Тимок, върви по сръбската граница, оттатък която рядко минава, и завива на юг чак при Прокупле на Топлица. Отивайки надлъж височините по левия край на Моравската долина, обхожда гр. Враня, достига Черна гора, върви край Шар планина, обхваща горни Дебър и свършва на източния бряг на Охридското езеро при с. Лина. Областта на юг от Охридското и Преспанското езеро, Корчанската долина и долината на р. Девол имат смесено население (албанци, българи и власи). По-нататък границата върви от Девол през Костурското езеро, градовете Влашка Клисура, Негош, Солун, Серес, обхваща околностите на Драма, достига до южните родопски склонове, [*] а оттам отива към Димотика, Узункюприя, Бунархисар (при Къркклисе, който по български се нарича Лозен) и Малки Самоков до Черно море. Освен това българските селища все повече се приближават в нашия век (XIX) до столицата (Цариград). Изолирани български села се намират вече и при Родосто, Сарай и Чорлу,. а особено при Деркос. В самия Цариград живеят много българи. В Русия българите живеят в Херсонска, Бесарабска и Таврическа губерния. В Одеса трябва да се предполага, са живеели много българи, защото там има дори и улица, наречена „Българска”, Освен това българи били поселени в Одеския уезд в бившите колонии: Кошково, Катаржина, Кубанка, Голям и Малък Буялък; в Паркани-Бендерски уезд, в Терновка близо до Николаев и в Крим — в Стария Крим, в Кишлава и в Балта Чокрак. Бесарабските колонии, населени с българи, носят следните названия: *. При Дедеагач — изходната точка на железопътната линия от Одрин до Егейско море — има още няколко български села (например с. Дервент). 604 Дезгиндже, Комрат, Чок Мегдан, Кирсово, Бешалма, Томай, Терапонтевка, Авдарма, Башкалия, Джолтай, Бешгьоз, Гайдар, Баурчи, Кюретне, Чадър Лунга, Валеперже, Твърдица, Кириет Лунга, Новотроян, Ивановка, Девлет Агач, Купаран, Чумлекьой, Дюлемен, Исерлия, Димитровка, Саталък Хаджи, Чиишия, Тараклия, Кайраклия, Татар Копчак, Казаяклия, Болгария, Кубей, Калчова, Голица, Пандаклия, Хасан Батър, Задунаево, Код Китай, Селиолу, Главан, Бургуджи, Делжелер, Камчик, Кюлевче. Особени грижи по управлението на тези бесарабски български колонии е положил българинът колежки съветник И. С. Иванов, сега (1878 г.) сливенски губернатор. Колониите в Таврическа губерния са: Преслав, Баново, Троян, Николаевка II-а, Андреево, Палаузово, Софиевка, Елисаветовка, Радоловка, Гюневка, Нелговка, Зелена, Романовка, Вячеславовка, Мариино, Мануилово, Дияново, Инзовка, Райновка, Строгоновка, Цареводаровка, Богдановка, Степановка, Анновка, Николаевка I-а, Петровка, Теодоровка, Еленовка, Варваровка, Надеждина, Деневка, Хамовка, Царицина, Георгиевска, Дунаевка, Хирсовка, Волканещи, Димитровка, Александровка, Болград, Терновка. Всички български колонии, които отначало били под управата на бившия попечителен комитет за чужденците-преселенци в южния край на Русия, след премахването на този институт и след промяната на поземленото им положение минали под ведомството на Министерството на вътрешните работи и предишните „колонисти” сега се наричат поселници-собственици. В Румъния, в румънска Бесарабия, след това в градовете Галац, Браила, Плоещ, Букурещ, Олтеница, Гюргево, Александрия и Крайова, в които, макар и да има тук-таме български черкви и училища, лесно се порумънчват. В Сърбия първоначално цялата Тимошка област е била българска; сега обаче българският елемент е запазен чист само в няколко села. [*] В Маджарско има български колонии в Банат и някои остатъци в Седмиградската област. И в Мала Азия има едно българско село — Къз Дервент (от XVII в.) между Никомидия и Никея. Българите, особено македонските, се разклоняват и досега на много племена, които се различават по наречия, по носии и които понякога са от много стар произход. Мияци [**] живеят в долината на Радика (28 села, 3000 къщи, 1/3 мохамедани) и в Крушово; поленци [полци, полчене, поляци в Кратовско, Кюстендилско, Брезнишко] — в Горни Дебър; бърсяци — в Преспа и около Битоля, Прилеп и Велес; бабуни при Бабуна; копанов- *. Според Миличевич (Србија, стр. 923) българският език още се чувствува в самия Зайчар, в Гърляно и във Велики Извор (оттам са дадени и чисто български народни песни, пак там, стр. 931—938). В околиите Алексинацка, Княжевацка, Црноречска и Краинска сръбското наречие още е смесено с твърде много българизми; вж. народните песни оттам, стр. 858, 923 и сл. **. [За езика на мияците вж. М. Дринов, Несколько слов об языке народных песнях и обычаях Дебрских Славян, СПб, 1887. На стр. 46, бележка, той изказва съмнение за българизмите на призренското наречие, за които пише Хилфердинг.] 605 ци — в околностите на Скопие и Куманово; пиянци при изворите на Брегалница. Поливаковци [пули-вака! македонски = гледай така!] се разклоняват на горнополенци в Мъглен и Остров, при Воден и Негуш и долнополенци — около Енидже Вардар. От Беласица до Мелник са пръснати селата на Сираковци; при Будково езеро живеят аризвановци. Шопи живеят в полите на Витоша и Рила и по цялата планинска област между Кратово, София и Пирот. В Родопа има мърваци — между Серес, Валовище и Неврокоп, аряни (мохамедани) между Неврокоп и Татар Пазарджик и рупци по цяла Източна Родопа. За тези племена са писали Шафарик, Григорович и Веркович. По цяла България са пръснати селищата на дванадесет други народности. Гърци живеят в Мелник, Пловдив, Станимака, в трите съседни села Ампело, Воден, Куклен, в Одрин и в някои близки до него места. Край Черно море ги срещаме в Созопол, Бургас, Анхиало, Месемврия, Варна, макар тук да има и български общини; по-нататък в около 20 крайбрежни села (във Варненския санджак 3421 души). Уединено е гръцкото с. Али-бейкьой около Тулча (в Тулчанския санджак има всичко 217 души от мъжки пол). От гръцки произход са вероятно гагаузите, които говорят, както и малоазиатските караманлии и базаряни край Азовско море, на турски като на свой роден език, но пишат с гръцки букви. Те живеят при нос Емине, във Варна, по всички добруджански пристанища и пръснато още в Бесарабия. Южните румъни (власи, цинцари и пр.), на брой до 200 000 души, живеят главно в Пинд до Девол. Между българите техни селища има около Перистер (Турново — 400 къщи, Магарово, Неджополе, Гопище, Моловище, Драгово, Писодери, Невеска, Беликамен), в градовете Влашка Клисура (1000 къщи) и Крушево, в Мъглен, в който има пет румънски села, приели в XVIII в. мохамеданство, около Прилеп (едно село), на Пернар (Пангай). По-малки влашки общини има в Костур, Солун, Серес, Охрид (110 къщи), Ресен (100 къщи), в Битоля, Прилеп (150 души), Велес (80 къщи), Кичево и т. н. Влашките овчари, т. нар. каракачани, прекарват зиме край Егейско море, а лете скитат по високите планини, като достигат понякога чак до Троянския Балкан. Досега власите държаха с гърците и много се погърчвали; сега обаче ги е обхванало едно национално румънско, антигръцко движение, именно във Влашка Клисура, Крушево и при Пинд. В 1874 г. и на Пинд имало вече 7 румънски училища (във Влашка Клисура, Неджополе, Гопище, Крушево, Охрид, в Стар Абел при Пинд и в Нов Абел между Верия и Кожана) [*]. Северните румъни живеят в големи колонии по десния дунавски бряг край Видин (14 690 души от мъжки пол 26 села; отчасти са униати) и в Добруджа, а в по-малки — край Оряхово и Никопол. В Дунавския вилает наброяват ги изобщо до 30 702 души от мъжки пол. Означените на много карти гъсти поселения от румъни около Враца според Славейков и Каниц са на нищо неоснована измислица. *. Picot, Les Roumains de la Macédoine, Paris, 1875. 606 Обратно, в Сърбия има 127 326 румъни (Rad, XI, стр. 249). Те се делят на туземци — царани (цара — terra) и на унгурени, преселници през време на австрийското господство (1718—1739) и по-късно от Банат, Трансилвания и Влашко, в планинската област между Морава и Тимок. Албанци (по български още арбанаси, а по турски — арнаути) граничат с българите от Прокопие до Девол. Отделни села има и по десния бряг на Морава (Мазурица), на Карадаг, на Шар, в Тетовската равнина, около Крушово, в Дебърца и т. н.; в Арнауткьой около Разград. Мало и Голямо Арбанаси в Родопа сега са български. Броят на албанците в Турция достига до 1 300 000. Турци (османлии) се срещат във всяка крепост и в големите градове. Главните им селища са в Южна Добруджа от Разград и Шумен до морето. Впрочем на досегашните етнографски карти количеството им е много преувеличено, тъй като около Шумен и Провадия, в Ескиджумая и по брега край Варна, Балчик, Мангалия и Кюстенджа живеят също тъй в немалък брой и българи. Много турски села има в Тузлука и Герлово, в Източна Тракия, около Татар Пазарджик и по средното течение на Струма. Юруци живеят в Мъглен, край Солун и по крайбрежните равнини на юг от Родопа, а коняри около Островското езеро. Броят на турците обикновено твърде много се преувеличава с присъединението към тях изобщо на мохамеданите, а именно мохамеданите българи, бошняци (сърби), албанци, татари и черкези; същински турци (в това число и живеещите в Цариград) са не повече от 1 милион. Татари (над 50 000) са поселени в XVIII в. в Северна Добруджа, през последните десетилетия в 20 села около Никопол и в 18 около Видин, гдето и днес често носят български носии и говорят български. Те са повечето земеделци и градинари. Черкези (до 150 000 души)живеят край Дунава, по Балкана, край сръбската граница и в Източна Тракия; в Дунавския вилает освен санджаците Нишки, Търновски и Софийски наброяват ги 30 573 души от мъжки пол. Цигани, отчасти чергари, отчасти заседнали, се срещат навсякъде. В Дунавския вилает има 7559 християни, 24 835 мохамедани (мъже), в Одринския вилает 4626 християни, 22 709 мохамедани (мъже), от тях само в Пловдивския санджак 10 564; по цяла Европейска Турция до 140 000 души. В градовете се намират арменски и еврейски общини. Арменци, повечето от които говорят турски, а пишат с арменско писмо, живеят в Тулча, Русчук, Варна, Бургас, Сливен, Пловдив, Татар Пазарджик и т. н. (в Дунавския вилает 4684 души мьже, в Пловдив — 571). Евреи (повечето испански) имат свои селища в Тулча, Русчук, Лом, Видин, Пирот, Ниш, София, Самоков, Кюстендил, Татар Пазарджик, Пловдив, Ямбол и т. н., в Македония — само в Солун и Битоля. В Дунавския вилает 5735 души мъже (само в Софийския санджак 2374), в Одринския вилает 8216 (само в Пловдивския санджак 1415 мъже); всичко в Европейска Турция са 95 000 души. Има и няколко незначителни сръбски селища (Братевац — по дол- 607 ното течение на Тимок и в някои места около Ниш), руски (старовери) при устията на Дунав (1330 къщи, вж. Славян. сборн., Спб, 1875, стр. 610) и немски край Тулча (600 души в 4 села; Peters, Öst. Revue, 1866, XII, стр. 234). Около Охрид и Битоля няма никакви сръбски колонии, макар и да са означени такива на много карти. Броят на българите се изчислява различно—от 2 до 7 милиона: Венелин (1838 г.) ги счита 2 545 000, Boué 4 500 000, Шафарик (1842 г.) 3 587 000, а турци (1844 г.) 4 000 000, Jacsić (1874 г.) едва до 2 000 000, Богоров (1851 г.) 5 500 000, Груев, Bradaška, Kanitz приемат да са повече от 5 000 000, Будилович 5 123 952, според някои български известия 6 620 000 и дори до цели 7 000 000. В Турция чиновниците броят само възрастни мъже, епископите — само венчила (мъж и жена), а не родови община. В 17-те епархии, подчинени на българския екзарх, в 1875 г. броят на такива венчила е бил до 410 хиляди (Будилович, Статистич. таблици разпределенія Славян. Спб, 1875, стр. 16). Впрочем както правителствените, така и църковните изчисления по много причини не са надеждни, а за Източна Тракия и Македония са съвсем недостоверни. Официалните цифри за Дунавския вилает (1874 г.) са дадени в Летоструя (календара) на Янко Ковачев за 1876 г., стр. 198. Според него: в Тулчанскня санджак има 12 720, в Русчушкия 114 792, във Варненския 21 359, в Търновския 148 713, във Видинския 121 279, в Софийския 179 920, в Нишкия (според Geogr. Jahrbuch на Behm, III, Gotha, стр. 45) 100 625, или всичко 699 408 българи (мъже, без жените и децата от двата пола). По епархии (според българските вестници) българите се разпределят: в Русчушко-Силистренската 21 038 венчила (окръзите в 1874 г. Русчук 6790, Разград 5315, Тутракан 571, Силистра 4682, Тулча 3680), в Шуменската 12 000, в Търновската 65 000, в Ловешката 22 163, във Врачанската 28 000, Видинската (1874 г.) 24 357, Софийската 26 885, Самоковската 17 450, Кюстендилската 22 500, Пиротската 19 000, Нишката 27 500, или всичко в Дунавския вилает 285 893 венчила. Трябва да отбележим при това, че църковните и политическите граници не съвпадат. Тъй например в Търновската епархия влизат и двете Загори (Стара и Нова) в Тракия. В Одринския вилает според турската официална статистика има 468 527 мъже православни християни („Светозор”, 1876, стр. 343), от които обаче трябва да се извадят гърците както във вътрешните области, тъй и в крайморските. Пловдивският санджак е описан от Груев в „Летоструй” за 1870 и 1872 г. Според него в Казанлъшката каза има 11 728 мъже (5299 венчила), в Железник или Стара Загора 16 111 (9200), в Хасково 18 361 (6644), в Чирпан 14 232 (5397), в Пловдив 63 763 заедно с гърците (22 813 бълг. венчила), в Татар Пазарджик 41 531 (11 960), в Султанери 102, в Ахър Челеби 4517 (1650), или всичко 62 963 венчила и 170 345 мъже, от които впрочем трябва да се спаднат няколко хиляди гърци в Пловдив (в самия град има 1480 български венчила) и в Станимака. В Сливенската епархия 12 000 венчила, в Одринската 280 български села, в Галиполий- 608 ския санджак (Behm und Wagner, Bevölkerung der Erde, Gotha, 1874, стр. 32) 10 000 мъже българи и в Цариград повече от 40 000 българи. Относно Македония разполагам със следните сведения: Прилепска каза 18 981 мъже българи (Шапкарев, Читалище, 1873), Неврокопската 5168 християнски къщи (Dozon), Велешка епархия 6415 венчила, Охридската каза 11 500 мъже без старци и деца (Hahn, Wardarreise, стр. 135). Извън Османската империя: в Русия 97 032 (Будилович), в Маджарско 26 000 (Ficker), в Румънска Бесарабия до 50 000, а в останала Румъния до 100 000. Колко българи има в Сърбия, това съвсем не знаем. Ако ги разпределим по вероизповедания, то мохамедани българи (помаци) живеят в околностите на Ловеч и Плевен (около 100 000 мъже), по цяла Родопа (Султанери 10 303 мъже, Ахър Челеби 5811 мъже, Неврокоп 6614 къщи), при Солун, надлъж по Вардар, в Мъглен, Преспа и Горни Дебър, всичко 500 000 души. От тях малцина само разбират турски. От католическо вероизповедание (34 000) са банатските българи и около 8000 „павликяни” при Пловдив (400 села) и в 6 околни по-малки села. Според турски данни в Одринския вилает имало всичко 6072 мъже католици. Униати живеят в Одрин и в околностите му, а от 1874 г. при Солун (Кукуш, Вардар, Енидже) и при Свищов. Всички българи от всички вероизповедания и във всички области достигат цифрата 5 500 000 души. Наличният статистичен материал не дава възможност за едно по-точно изчисление.

Создан 12 авг 2013



.введите слово или текст и установите желаемый язык с какого на какой перевести.
с :
на:

RealMusic.ru — музыкальный хостинг №1. Размещайте, слушайте и скачивайте музыку в mp3 бесплатно.

КЛИКНИ ПУСТОЕ ПОЛЕ
_______________________________________________________________________________________________________________________________________

**** СВЯТО-ТРОИЦКАЯ ЦЕРКОВЬ - Мы верим, что наше совместное желание и неравнодушие помогут восстановить «Свято-Троицкий» храм и звон его колоколов станет для всех потомков болгарских переселенцев в Таврии символом веры, надежды и любви. - Украина. Село Радоловка, Приморского района, Запорожской области. - Историческая справка. - ...«Свято – Троицка» церковь построена в 1907 году на средства основателей села — болгарских поселенцев, которые отказались принять ислам у турок в Болгарии, и остались верными православию. Строительство церкви продолжалось около пяти лет с использованием местных строительных материалов. Церковь являлась одним из самых красивых образцов церковного болгарского зодчества на территории болгарских колоний в Приазовье (Таврии). После октябрьской революции 1917 года и окончания гражданской войны в 1929 году церковь была закрыта коммунистическими активистами села, медные колокола и крест с церкви были отправлены на переплавку, а в здании церкви был открыт народный театр. С помощью болгарских политэмигрантов в 1930 году церковь была электрифицирована и расписана сюжетами из коллективизации села, вследствие чего были уничтожены все внутренние росписи храма религиозного содержания. В здании храма параллельно с народным театром была открыта сельская библиотека. С 17 сентября 1943 года по март 1944 года в здании церкви находился военно-полевой госпиталь, осенью 1943 года здание церкви было подвергнуто фашистами бомбардировке, в результате разрушены были центральный купол и колокольня, погибла часть находившихся в ней в это время раненых бойцов РКК. С 1944 года по 2000 год здание церкви использовалось как зернохранилище, склад стройматериалов. В 1977 году, учитывая архитектурную ценность здания церкви, руководство Ленинградской мастерской по реставрации памятников архитектуры предложило местному колхозу освободить церковь от зерна для её реставрации, но это предложение было отклонено. В 1994 году в селе была образована община прихожан, которая провела несколько субботников по очистке здания церкви от мусора. С 2000 года церковь на балансе Гюновского сельского совета. В этом же году при поддержке отца Дмитрия из г. Приморска, церковь была обследована специалистами, которые составили проектно- сметную документацию по реставрации церкви. За все время существования «Свято-Троицкого» храма ему, как и его создателям и их потомкам пришлось многое пережить: величие и процветание болгарских колоний в Таврии, революционное забвение и огонь нетерпимости, смерть и разрушение войны, экономические трудности и нестабильность нашего времени. ****




RealMusic.ru — музыкальный хостинг №1. Размещайте, слушайте и скачивайте музыку в mp3 бесплатно.