''РАДОЛОВКА'' Украина Запорожской Приморского

ИСТОРИЯ ПРОИСХОЖДЕНИЯ БОЛГАР с. Радоловака




Село Радоловка (Горна Кайраклия), Приморски район, Запорожка област, е неголямо, основано от българи-преселници през 1862 година. Българите напуснали село Кайраклия (Лощиновка) в Бесарабия и тръгнали за Таврия, по-далеч от молдавските боляри и жандарми на волните таврийски степи, където ще стигне земя и за синовете, и за внуците, и за правнуците им.

В ТАВРИЙСКИТЕ СТЕПИ 
Земите тук били не орани и се простирали без край, на колкото стигал погледа. За да заемат повече земя, хората са разделили на две села: Долна Кайраклия — Гюневка и Горна Кайраклия — Радоловка. Радоловците се настанили на един километър на север от мястото, където преди няколко години бил ногайският аул Копгач, на бреговете на една неголяма степна рекичка, или както тук казват — дере Сасикулак. Реката пък извира още по-нагоре от село, близо до един голям камък, който се възвишава като скала всред необятните полета. Как и кога се оказал той там? Какви ли пътници спирали да починат край него? Какви ли събития помни, станали в тази степ, давала подслон и на скитите, и на българите, и на куманите, и на ногайците, и на много други народи. Още по-нагоре от него е Черната Могила. Като че ли названието й, може би, послужило на трагедията, случила се тук през 1929 година. Седем селяни от Радоловка били заклани тук от бандити, когато се завръщали от пазара в село Обиточно. Ония грозни събития, станали преди осемдесет години, и досега са покрити с булото на тайната. А от съседната Каменна Могила започва своя път още една степна река. Ногайското й име е било Абаташ, което означава “Два камъка”, преиначено после от следващите преселници от Южна Русия на “Обиточна”, както и едноименното село на нейните брегове. На юг от Радоловка тя се слива със Сасикулак и тече към Азовското море, до което оттук има 70 км. На бреговете на реката от нагайците българите заварили само изгорения аул, чиито камъни използвали за зидове, за да се защитават от вълците и разбойниците, които върлували тогава из дивите степи. Корените на преселниците били от Южна Тракия. Те донесли тук тракийския си диалект, в който се изгубил звукът «х». Затова тук ще кажат «убав ляп» вместо «хубав хляб», а в бъдещето време ще употребят «жа» вместо «ще»: «жа кажа» вместо «ще кажа», както е задължено сега да се говори в старата родина, или тука, например, в съседната Фьодоровка. Те донесли имената си — Герги, Тотю, Илия, Петър, Митър, Иван, Джена, Тина, Кера, Калина, Пена. Едните от тях станали после като фамилни – Иванови, Дженкови, Намлиеви, Шимови, Тюреви, Кочеви, Паскалови, Згуреви, Сарабееви, Кеткови, Николаеви, Киосеви, а другите останали като прякори – Борисови, Азманови, Аджиев Антонови, Стойчев Иванови, Йосипов-Кольови, Гергов-Митрови и др. Според академика Державин, който е родом от таврийското село Преслав, населението на колонията Радоловка през 1904 година съставлявало 865 души, от които 105 били домакини. — Броят на жителите на селото максимално достигаше до една хиляда, а сега останаха около 400 души – разказва кметът на селото Стефан Намлиев. — Особено Радоловка пострада през 20-30 години на миналия век, когато бяха разкулачени 60 семейства — Азманови, Дянкови, Йосипови… Повечето от тях бяха изкарани в Сибир и на Урал, откъдето вече не се върнаха. Само на някой провървя да остане в селото.

«Разкулачиха ни заради дядовата ковачница» 
Едно от тях е семейството на Людмила Ивановна КИРИЛОВА-ТАХТАДЖИЕВА. Баща й, Йосипов-Колев Иван, (така му викаха съселяните) или Иван Николаевич Кирилов (това му е официалното име), беше разкулачен по време на колективизацията, през 30-те години на миналия век. — Ние нищо нямахме — споменава Людмила Ивановна, или баба Миля, както й казват съседите, — само една крава и един кон, и още гадини имахме. А ми ковачница си беше направил тати. А тая ковачница колхоза искаше да я вземе. А пък дядо не я даде. И на другия ден ни разкулачиха. Така ковачницата ни стана колхозна. А пък в нашата къща сетне направиха още мелница и дърводелница. Председател на колхоза беше Симон Степанович Дженков, Господ да го прости, убав чуляк бяше. Ние имайме патки, кокошки... И той ни ги остави. Каза на мама: «Тая гадина да не я виждам тук. Утре да я няма!». А пък ние къде да се дяваме? И чичо ни (дето сега брат ми Иван жувее, това е чичовата къща) ни прие. 18 души бяхме! Чичо имаше два сина, Степан и Тодор. Тодор беше грамотен. Той се учеше в Преслав в педтехникума, и някой си написал на началството, че е бил кулак. И те от занятията го изгония. И той отиде в Макеевка и там се устрои и остана там дорде не почина. През 1932 година щяхме да измрем от глад — продължава баба Миля. — И тати тогава отиде в Донбас на работа, а сетне и нас ни взе при себе си. Работеше на шахта №1, село Дурная Балка. А пък сетне му казая, че които са без документи, ги гонят от работата, да се връщат отдето са дошли. И ние, и тати, и цялото семейство, си дойдохме. Слязохме на станцията Нелговка от влака. Тати ни вика: «Сидяте и чакайте ме. Аз жа дойда.» И отиде в Бердянск, а оттам — в село. Едно време се зададе с каруца. Върнахме се, а пък дядо и баба вече ги няма – умрели са. Леля имаше 8 деца, и всички са живи, а пък старите не издържая глада. Отидойме да живеем на квартира. Аз тогава едвам бях навършила 10 години.
— А ми какво знаете за това, как се преселвали тук? Откъде са дошли радоловците?

— С арби дошли от Бесарабия. Помня, че баба се ни плашеше, че в арбата жа ни натварят и жа ни изкарат при турците. Първи дошли тука дядо Кольо и баба Елена. Фамилията им била тогава Йосипови. Как сетне станали Кирилови, не знам. Но и дядо ми, и кумовете му, Кримчаков Кольо и Кримчаков Савела, са дошли тука от Крим. Дядо имал още двама братя, но те останали там, в Крим, в село Николаевка. Голямо село, от Джанкой една станция.
От Радоловка – в Крим
 
И когато в 1943 година немците ни вземаха в лагера в Крим, дядо ми даде адреса им. Но аз не попаднах при тях, защото от другарите да се отделяш не можеше. Ние бяхме 18 души от нашето село: Тошката Карастоянов, Мария Намлиева, Милана Тахтаджиева, Валя Генова… Кольо Стоянов също беше, но с мъжете, а Тошката беше с нас зарад сестра си Пена, той за нея гледаше. В лагера в Керч ние бяхме 3 месеца, а пък сетне на баржа ни изпратиха оттатък, на отвъдната страна, — в Краснодарски край, станица Запорожка. А пък Мария Намлиева я изпратиха още по-далеч на 12 километра. Копаехме там блиндажи, големи, като бордеи, а пък сетне мертеци ей такъви големи отгоре туряха. Ние не се догаждахме тогава още, какво това беше, още млади бяхме. Когато се върнахме пак в Керч, дадоха ни по две самунчета ляб и ни пуснаха. Дойдохме до Феодосия, а оттам се разделихме на различни страни – който където иска. Ние с Тошката се държахме, защото той беше мъж. В едно голямо село, дето ние спряхме, едно дядо ни взе да пренощуваме. А пък въшки имахме — оле-ле! Дядото взе да ги изтръсва – искаш вярвай, искаш не вярвай – кяр земята се покри с тях. Сетне запали собата и изпече дрехите ни. Ние презимувахме при него, а той много ни разказва, как е бил в плен още в оная война, и как трябва да издържиш изпитанията, за да останеш жив — каза баба Миля. В края на краищата девойките от Радоловка благополучно се завърнали вкъщи. В Николаевка, при кримските си роднини, баба Миля така и не попаднала. Освободителите наскоро ги изселели на Урал. Приазовските българи пък били мобилизирани в трудовата армия и изпратени под Мелитопол, където се състояла една от най-жестоките битки по време на Отечествената война. Всред тях били Тодор Шимов, Петър Намлиев, Миял Кетков, Митър Иванов… Голяма част от тях там загинали – Танас Намлиев, Иван Стоянов и много други. 
«В Радоловка съм роден и за нея ще работя»
 
В трудовата армия попадна и бъдещият мъж на баба Миля – Михаил Иванович Тахтаджиев. Преди, от началото на войната, той е бил на фронта. Неговата част, която се намирала под Киев, я окръжили немците, но той успял да избяга от плена и сполучливо се завърнал в Радоловка. После освобождението на селото, Мишо пак бил призован, но вече в трудовата армия. Завършил преди Преславския педтехникум, а после – Бердянския и Мелитополския пединститут, след войната той посвети целия си живот на педагогическата работа. Беше военен ръководител, учител по физкултура, по биология, заместник и директор на Радоловското общообразователно училище. Получи признание от колегите и уважение от едноселците си. — През 70-те години Михаил Иванович много се домогваше да бъде построено ново училище именно в Радоловка. Защото то трябваше да бъде едно на две села: или в Радоловка, или Гюневка — продължава разказа си баба Миля. — Когато той се връщаше от Киев с проекта на новата сграда, в Нелговка, на станцията, гюневците го посрещнаха с предложение: «Дай ни проекта и идвай при нас, да бъдеш директор в Гюневка, а ние и къща жа ти построим». Но той им каза: «Не. Аз се родих в Радоловка и за Радоловка жа работя». Тахтаджиев отделя много внимание на трудовото възпитание на децата. В училището имаше свои лозя и градина. Тук през 60-те години се апробираше работата на групите на продължения ден. Той работи като директор до пенсионирането си през 1975 година. А новата сграда на училището беше построена вече след това, като почина. — Старата сграда на училището стоеше близо до църквата, която и до днес още се е запазила. Какво помните за църквата в Радоловка? — Помня как сваляха купола й. Беше това през 1929 година. Учих се тогава в 1 клас в големия корпус, който беше най-близо до черковата. Едно време казаха ни да не излиза нито едно дете вънка, а да седим в класните стаи. И тук се чу: го-о-о-о-! Земята затреперя. Това събориха купола на черковата. Счупили го с трактор. Няма това да забравя! А сетне направиха в нея театър. Хубав много беше, отвътре изрисуван. Артисти довадяха, и наши също играеха там. Пълен беше със зрители, като например Жеков, Петровица, Пуловица…, които не пропущаха нищо. Се в клуба бяха, нящо правиха там. 
Тук е огнището им
 
Баба Миля сега е една от най-възрастните жители в селото. Отдавна живее сама, не напуска къщата си, където са минали най-хубавите й години с мъжа и децата. Те, Владимир и Иван, живеят сега в града. Там те са реализираха. Там са уютните им апартаменти, жените, децата, внуците им. Но те имат още едно богатство – родителското огнище, където винаги ги очаква майката. Всяка събота и неделя идват тук. Бердянск е недалече. За една модерна кола 75 километра е нищо. И в родителския двор винаги всичко е подредено и насадено. Повечето радоловци сега живеят извън Радоловка. Да не говорим за Бердянск, Мелитопол или Запорожие, радоловски фамилни имена като Тихтаджиеви, Намлиеви, Паскалови, Згуреви, Кеткови, Шимови, Кочеви можеш да срещнеш от Владивосток, Томск и Перм до Москва, Минск, Одеса и дори Амстердам и Ню-Йорк. «Радоловка е дала много интелектуалци, дейци на българщината» – пише Мишо Хаджийски в книгата си «Българи в Таврия», издадена в София през 1944 година. – Оттук е родом писателят Николай Шимов, журналистите Димитър Паскалов и Александър Кетков (последният дълги години работи редактор на списание «Бъди готов» и директор на държавното българско издателство в Киев)» И следващите поколения продължиха тази славна традиция. Синът на писателя Николай Шимов, Владимир Шимов, работи като министър на икономиката в Р Беларус, сега е професор, ректор на Белоруската академия на икономиката, Виктор Дженков стана професор на Киевската консерватория. От Радоловка е и неуморният Стефан Намлиев, организатор и ръководител на Приморското българско дружество, което е инициатор на възраждане на съборите в българските села в Таврия, провеждане на училищни олимпиади по български език, създаване на паметника на репресираните българи, откриване на българско неделно училище… Защото националното съзнание и паметта обединяват хората от различни краища и различни времена в един народ. Има на Земята и големи градове, и малки селца, които не са отбелязани на географските карти. Но ако белегът им е в сърцето на човека, това ги прави за него по-велики дори и от огромните мегаполиси. 
Леонид ПАСКАЛОВ, Радоловка – Приморск

 


 

 




Создан 05 апр 2015



.введите слово или текст и установите желаемый язык с какого на какой перевести.
с :
на:

RealMusic.ru — музыкальный хостинг №1. Размещайте, слушайте и скачивайте музыку в mp3 бесплатно.

КЛИКНИ ПУСТОЕ ПОЛЕ
_______________________________________________________________________________________________________________________________________

**** СВЯТО-ТРОИЦКАЯ ЦЕРКОВЬ - Мы верим, что наше совместное желание и неравнодушие помогут восстановить «Свято-Троицкий» храм и звон его колоколов станет для всех потомков болгарских переселенцев в Таврии символом веры, надежды и любви. - Украина. Село Радоловка, Приморского района, Запорожской области. - Историческая справка. - ...«Свято – Троицка» церковь построена в 1907 году на средства основателей села — болгарских поселенцев, которые отказались принять ислам у турок в Болгарии, и остались верными православию. Строительство церкви продолжалось около пяти лет с использованием местных строительных материалов. Церковь являлась одним из самых красивых образцов церковного болгарского зодчества на территории болгарских колоний в Приазовье (Таврии). После октябрьской революции 1917 года и окончания гражданской войны в 1929 году церковь была закрыта коммунистическими активистами села, медные колокола и крест с церкви были отправлены на переплавку, а в здании церкви был открыт народный театр. С помощью болгарских политэмигрантов в 1930 году церковь была электрифицирована и расписана сюжетами из коллективизации села, вследствие чего были уничтожены все внутренние росписи храма религиозного содержания. В здании храма параллельно с народным театром была открыта сельская библиотека. С 17 сентября 1943 года по март 1944 года в здании церкви находился военно-полевой госпиталь, осенью 1943 года здание церкви было подвергнуто фашистами бомбардировке, в результате разрушены были центральный купол и колокольня, погибла часть находившихся в ней в это время раненых бойцов РКК. С 1944 года по 2000 год здание церкви использовалось как зернохранилище, склад стройматериалов. В 1977 году, учитывая архитектурную ценность здания церкви, руководство Ленинградской мастерской по реставрации памятников архитектуры предложило местному колхозу освободить церковь от зерна для её реставрации, но это предложение было отклонено. В 1994 году в селе была образована община прихожан, которая провела несколько субботников по очистке здания церкви от мусора. С 2000 года церковь на балансе Гюновского сельского совета. В этом же году при поддержке отца Дмитрия из г. Приморска, церковь была обследована специалистами, которые составили проектно- сметную документацию по реставрации церкви. За все время существования «Свято-Троицкого» храма ему, как и его создателям и их потомкам пришлось многое пережить: величие и процветание болгарских колоний в Таврии, революционное забвение и огонь нетерпимости, смерть и разрушение войны, экономические трудности и нестабильность нашего времени. ****




RealMusic.ru — музыкальный хостинг №1. Размещайте, слушайте и скачивайте музыку в mp3 бесплатно.